Сякаш нищо не беше станало...

Вървях покрай лавицата с книги, търсих онази, която ще ме развесели. Доста често в лятната си скука, прибягвах до някоя от книгите, които толкова много години съм събирала, търсила и подреждала. Някои от тях носеха спомените от пребиваването си на покрива в къщата на село, други трябваше да подвържа наново (мишките в мазето на баба и дядо ги бяха съсипали) и сега те изглеждаха като нови, но със стари сърца. А трети не помнех от къде са. Те си стояха на лавицата от Бог знае кога. Но всяка книга носеше някакво послание за старост и немощност, за времето и неговата еднопосочност. Обичах да ги разлиствам и да намирам в тях онази невинност на вече миналото, на онова, което няма място в днешния живот, на онези думи, завършващи на ‘ъ’, чието време няма да се върне. Макар и мишките хубаво да бяха подредили сраниците на повечето, макар и времето да беше пожълтило страниците и избелило думите, макар за някои тези книги да бяха архивна ценност, аз ги обичах. Потъвах в тях, препрочитах ги, затварях ги и се унасях във времето и пространството. Те бяха моята машина на времето. Но те не спираха до тук. Вдъхновяваха ме, играеха си с мислите, чувствата и желанията ми. Не бяха обикновенни книги, сякаш бяха няколко старци, разказващи ми за пореден път историята на живота си, сякаш ме прегръщаха с треперещите си от старост ръце, сякаш можех да видя техните посивели коси.

В този летен ден, един от многото свободни дни през ваканцията, дъждът ме бе оставил между стените на моя дом. Скучаех. Не ми се лежеше пред телефизора с купа, пълна с пуканки, не ми се ядеше шоколад, не ми се говореше по телефона. Не ми се правеше нищо. Настроението ми от онова припивдигнато и сияино чувство в душата ми се превърна в минорна песен с тъжен край. Не се харесвам такава, за това бях твърдо решена да променя нещо. Но как? Вървях унило из малкия си пуст и отчайващо тих апартамент. Стигнах до лавицата. Минах покрай нея с поглед забит в книгите, в моите любими книги. Сряд тях имаше една, която е малко по-различна. Също толкова стара и препатила, но разказите в нея са толкова увличащи и интересни. По страниците й има така обичайната за миналото време декорация на първата буква и около заглавието. Знаех я цялата наизуст, но това не ми попречи да разтворя старите й корици отново. Книгата, изгубила някогашния си блесък, огряваше душата ми през онзи дъждовен и самотен ден. Страниците й носеха вкуса на времето, на всичко, което са преживели. Всяка една от тях беше по-обсебваща, по-красива и реална от предишната. Имаше нещо магическо в книгата. Не знаех дори заглавието й, не знаех автора й. Мишките явно са били толкова способно да гризат, че не са оставили жива първата страница. Незнаино как тази незнаина книга се беше превърнала в моя фаворит на лавицата. Спомням си колко пъти я оставях най-навътре, после я извеждах напред. Подвръзвах я много по-често отколкото другите книги.

Седнах на мекия стол до прозореца, идеалното място за четене. Духаше хладен вятър и понякога препъскваха капчици. Сложиш книгата на коленете си и я разтворих на произволна страница. Разбира се, познах страницата, познах и историята, започваща от там, но я прочетох отново. Знаех края. Знаех и кой е убиеца, но това не ме интересуваше, защото си спомнях предишни моменти, в които съм чела точно тази история. В следващия миг, осъзнах колко много съм вложила в тази книга. Беше ми до болка позната, но и тя беше "видяла" целия ми живот. Бях стигала до нея в моменти на тъга, на щастие, на отчаяние, на болка. Едва ли бих могла да я нарека "най-добрия ми приятел", но поне "книжния ми спасител" мога. Знаех всичко в нея, но никога не бях сядала да я чета от край до край. Едно, че беше доста дебела, второ, че една страница от нея ми стигаше да ме зареди с енергия. А и нямах време в един ден да вникна във всяка една дума мн добре. Не си търся оправдания, просто давам покой на душата си с факта, че все пак знам книгата. Седнала на това същото столче, до този същия прозорец /само че преди не беше PVC/, със същата тази книга посрещах и изпращах много лета. На моменти, признавам си, мразех това свое състояние, но друг път, като този ден, адски силно го обичах. За това и веднъж забутвах книгата навътре, после я изваждах напред. Ако другите книги бяха старци с побелели коси и трогващи жиейски истории, то тази старица, която сега ми ‘говореше’, беше най-изтрадалата, най-чувствената и най-старата. Една от онези, чиито истории обичаш да чуваш пак и пак и всеки път научаваш нещо ново, което вероятно си изпуснал предния път.

Но аз знаех всичко без името и автора. Затворих я. Затворих книгата, защото ме беше страх, че понякое време ще ми писне до такава степен от нея, че ще я изхвърля. Тогава може би щах да започна да изучавам друга книга, докато на науча идеално всички книги по лавицата. Обърнах погледа си към небето. Имаше толкова много облаци, че се съмнявах скоро да изгрее слънце. Станах и отидох до прозореца. Все още гледах облаците с един поглед, невиждащ нищо, невникващ в нищо. Просто поглед, който показва замисленост и вглъбеност. Така, отнесена, но не от вихъра, а от собствените си мисли, се зачудих колко добре познава душата си. Често ми се случваше да изпадам в състояния на себевглъбеност, но какво научавах от тях?

Стоях си така в някакво странно състояние, породено от книгата и предишната ми минорност. Замислих се... душата ми не беше ли една от книгите на лавицата? Стара, пратърпяла много? Проядена от мишки(болки)? Приличаше повече отколкото самата аз исках. Приличаше и то специално на една книга – онази безименната, която бях оставила на столчето до прозореца. Много пъти бях я разлиствала, но никога не бях я чела изцяло. Познавах я от честите ни срещи по време на болка, щастие, гняв и болка. Радвах се за нея, подвръзвах я и се грижих за нея. После я захвърлях, забутвах я като ненужна вещ в някоя миша дупка. Но и книгата, и душата ми мълчаха. Приемаха покорно моята непостоянност. Явно ме познаваха добре. Явно знаеха, че на моменти бих наранила и най-скъпия ми човек без да искам, без да мисля, без да мразя. От обич? Едва ли... от обич наранявах единствено себе си. Но обичах. Обичах и душата си, и любимите си хора, и книгата. Нищо, че понякога ги забравям в някой ъгъл – обичам ги...

Дъждът бе спрял. Излязла от унеса си, пуснах телевизора, направих си пуканки, взех си шоколад и легнах по корем. Телефонът звънна. Проведох един от най-дългите ми разговори с близък приятел. Сякаш нищо не беше станало. Сякаш книгата не беше слизала от лавицата и не беше хвърлила своята близначка – душата ми, в смут. Сякаш нищо не беше станало...