Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.08.2007 16:53 - not а real story...
Автор: missing Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1502 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 08.08.2007 17:03


 

                        Болката...

Замервам със смачкани хартийки празната чаша, която спокойно си седи на масата. Замаяна от спирта, някога изпълвал бутилката до мен, не стигнах много далеч в опита си да отида навън. Сгромолясах се на леглото без никакъв шанс да стана. С моето падение върху мен се изсипа цялата реалност. Всичко онова, което мразех, обичах, исках, оставях, забравях и помнех. Всичко, което се промъкваше като змия в моя скрит и таен свят, примамваше го, провокираше го, а накрая – го уби. Чувствам се жалка, малка, незначителна и болна. Изгубила способността си да се радвам на лудостта да живея, съм просто една пияна, опитваща се да напълни чашата, поято пресушаваше много пъти, само за да лъже себе си, че прави нещо смислено. Част от безнадежността...

 

                        Болката...

            Часовете минават, а хартийките свършват. С времето и замаяността си отива, като оставя гадене и сълзи. До сега не бях плакала, не бях вярвала, че мога да съм толкова слаба, но съм. Имам едно желание – да намеря празен лист, може би единствения неразкъсан. Искам да оставя някакви следи по вероятно правите редове, но думите ми приличат на малки и големи червеи, проникващи в мозъка ми. Червеи, чиято единствена цел е да е изцедят до последната капка. Да ме оставят без живот. Никой не може да ги спре, освен мен, но не искам – нужни са ми... за да плача.

 

                        Болката...

            Всички я познават под различни форми, сенки, лъжи. Някои я оставят да тлее, други я давят в алкохол, трети се опитват да я забравят, но всички те, все някога, се изправят пред нея, за да я преминат. Да я прескочат, прекрачат, преодолеят. Да мислят за нея като препятствие, което пречи на живота им да продължи. Което пречи на самите тях да забравят. Не че могат, но трябва да опитат. Да я оставят някъде навътре, надълбоко. В някое ненужно шкафче на ума, където никога няма да бръкнат повече. Болката... Тя е усойница, влизаща с взлом в душите. Тя е птица, която спи по чужди гнезда. Тя е мъчител, под лика на приятел. Тя е онази неканена гостенка, която  чука на вратата ти, а когато я пуснеш да влезе – не иска да си ходи.

                       

                        Болката...

            Тя е в тишината на моя дом, миришеш на кръчма. Понякога ме е страх от нея, после знам, че съм по-силна от крясъците й, но пак не я гоня напълно. Тя е вирус. Колкото и да се лекувам от нея, никога няма да съм напълни сигурна, че тя няма да се въздигне отново. Жалка, отчаяна и празна съм... Себеотричам се. Аз съм пътник във влак, който не води до никъде, аз съм в края на улица безизход. Там, където всички пътища свършват и безцелно хвърлям хартийки, само за да не ме обвинява душата ми, че не правя нищо. А всъщност е така – нищо не правя. Давя болката си в алкохолни пари, а не че съм пияница – просто съм отчаяна. А отчаяните не мислят. А преди търсех смисъла във всяка прочетена книга, разкриваща нечия душа. Търсих сходното, различното, подобното, еднаквото... Търсих най-важното. Чудя се дали някой след време, някога ще чете това и ще се пита ‘какъв е смисълът?’. А виновните за безсмислието сме си ние. Просто я пускаме да танцува на пиадестал своя горчив танц...

Жалки сме... като алкохол.

 

                        Болката...

            Седембуквена дума, събрала толкова много, но и пропуснала всичко останало. Седем букви, които мразя да изричам, но да мразиш е уморително. Ненужно. Като самата болка. Ала тя е силна. Бори се. Оковава във вериги и бие с камшика във всеки удобен момент. Тя не е човек, а искам да я убия, да я нараня, да направя така че да я боли. Това е нейна привилегия. И винаги ще бъде... Заспивам. Безсилна съм пред слабостта си, не мога да се изправя. На сутринта сигурно ще помня само червения цвят на изгряващата луна. За някои нощта сега започва, но за мен свършва... Вероятно ще запазя някъде изписания лист с надежда да бъде прочетен някога, от някого... Лека нощ... Приятни сънища, хартийки... Сън, а след него?...

 

*     *     *

 

А след него -  нищо по-добро от преди. За хиледен път крещях в огледалото, че няма да пия и за хиледен без един път – не си вярвам. Поне първият път си повярвах... Стигнах до банята, излязох и сега безцелно седя до чашата с хартийки. Слънцето грее, топли и милва. Може би трябваше да съм щастлива? Но изписаният лист е пред мен с цялата болка на вчерашното падение, с всичко ужасно, което се изсипа като лавина върху мен. Чувствам сърцето си болно, но живо. Аз съм жива. А светът на вън е прекалено способен да ме ранява, за да наранявам сама себе си. Просто ще се науча да живея със себе си, ще свикна да се обичам, ще се боря за малкото останало от мен. А болката? Тя ще блика от мастилените ‘червеи’, ще разнася заразата си из целия свят, ще посажда сълзи и ще разбива сърца, но далеч. Оставих я в последния поглед към луната преди съня, изхвърлих я като хартийките, разкъсах я като листовете, изпих я като бутилката... 

           

                        Сън, а след него?

            Нещо по-добро. Живот, а не мечта. Реалност, а не илюзия. Усмивка, а не болка...





Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: missing
Категория: Лични дневници
Прочетен: 144488
Постинги: 11
Коментари: 38
Гласове: 3833
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031