Още щом се научих да чета, има какво да кажа на всеки, готов да ме слуша. За нещастие на всички, си говорех и без някой да ми обръща внимание. Често дори се правех на учителка, само за да има какво да пиша и какво да говоря. Измислях си невидими ученици, които ме слушаха кротко и тихо, а аз им обяснявах за история, математика, граматика, география и т.н. Бях им любимата учителка, която не изпитваше, защото имаше много за предаване. Сладка картинка съм била за родителите ми, които са ме гледали от страни, без да разбират какво всъщност правя. А аз просто съм искала да се изявявам чрез слово.
      Ето че порастнах, доколкото увеличаването на годинките може да се нарече растеж, разбира се. На 18 съм, а желанието ми да се изявявам, дори и никой да не ме слуша, си е останало. За мен е важно да си кажа каквото имам, пък ако никой не ми обърне внимание, нищо, следващия път. Пиша заради себе си, защото има нещо, което ми тежи, нещо, което не приемам, което ме е възхитило или вдъхновило. Вече не си говоря сама, това би граничило с лудостта, а съвсем не искам да ме гледат като ненормална. Далеч съм от мисълта, че повечето хора ги интересува това, което пиша, мислите ми и чувствата ми. Не ги натрапвам, споделям ги. Всъщност, обичам да споделям, всичко и с всички, което, може би, е най-голямата ми грешка, но аз си я харесвам, моя си е все пак. Разказвам на познати и непознати какво ми тежи, какво ме радва и какво мисля за света. Харесва ми да се оглеждам в чуждото мнение и да извличам най-доброто от него. 
       Но най-много от всичко обичам да разказвам за света около себе си. Не съм ходила много, но това, което съм видяла има защо да бъде споделено. И точно това правя. Вече от месец и малко работя във вестник като стажант-журналист. Пиша за света - за красивите плажове, за предпочитаните страни, за всичко, което би интересувало някого. През този месец не спрях да редактирам и осъвършенствам себе си. Работех в атмосфера, в която искам да остана и за напред. Намерих още една причина да изразявам себе си - само това искам да правя. Да бъда журналист. Малкото момиченце, представящо се за добра учителка, сега се радва на първата си публикация във вестник с милионен тираж. Как да не се усмихвам, когато знам, че този петък името ми ще се появи на страниците за туризъм? Думите, които аз написах, ще достигнат до милиони хора, от които има по-голям шанс някой да и забележи какво съм написала. 
       Да си кажа чесно, малко ме е страх. Наближава първата ми крачка в света на журналистиката, а аз не съм сигурна, че няма да се подхлъзна. Знам, че имам време за още много опити, а и стъпката, която правя е прекалено малка, за да имам опасност, но съм си такава - страхливка. Толкова много мои познати и приятели очакват да се порадват на статията ми. Не искам да ги разучаровам, не и тях, които винаги са вярвали в мен, които ми помогнаха да следвам желанията си. Говоря все едно съм спечелила награда за журналистика, но за мн това е голяма работа! Колкото и наивно да ви звучи. Това съм искала да правя цял живот, това правя най-добре, това ми доставя удоволствие. Ако префразирам за чувствата ми сега думите на Нил Армстронг, те биха звучали така "Това е една човешка крачка, но голям скок за мен". Пожелайте ми успех и, ако желаете си купете петъчния брой на вестник "Пари" ! :):)