Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.11.2008 21:05 - Разпокъсаният разказ
Автор: missing Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2550 Коментари: 3 Гласове:
1



*
***
******
***
*

 

 Той каза:

Наистина бих могъл да кажа, че ми пука, но не обичам да лъжа...

 

 

            Тишината не е хубаво нещо. Онази неловката, раждаща се от липсата на думи. Само ако имаше поне една дума която да кажеш! Но няма. Всичко е казано, направено, чуто, дори и може би изживяно. За простено -  по-късно някога. В този момент на неудобна тишина и дума за прошка и разбиране не може да става. Ще дойде време за тях. Дали!? Идва ли наистина или е просто поредната дума изречена от чувството за сконфузеност, само за да има думи.... думи... думи. Тогава, щом простиш, отново има какво да кажеш, за сметка на този момент, когато седиш на пейката и безмълвно наблюдаваш тичащите деца... щастливци!

           

            Днес паркът гъмжеше от народ. Майки, деца, бащи, двойки, хванати за ръце, влюбени... място за самотни и този път нямаше. Те бяха добре дошли през дългите дъждовни дни, в онези часове, когато всички други – несамотните, бяха у дома си. Парковете ставаха дом за душевни терзания, плачеха заедно с поредния изтерзан, скърбяха с изоставените, изслушваха всеки разказ. Бих казала, че в подобни дни не е лесно да си парк. Няма детски смях, няма радост и слънце. Истински сълзи, болка, самота... Чак и времето плаче заедно с нещастника, седнал на мокра пейка с едничката цел  -  да е сам. Друго не искаше. Самота... колко ли можеше да струва това? „Всичко...” нашепват дърветата, а човекът се вслушва в тях, без дори да ги познава (ами ако лъжат?). важното е, че не са хора. Хора... хората от тях боли толкова много!

            Това се случва с всеки наранен в дъждовните дни по пейките в парка. Но този ден грееше слънце, грееше непоколебимо слънце, децата се смееха в своите игри, цареше радост. Тъгата нямаше място, а да останеш сам в този хаос беше напълно невъзможно. Нещастниците бяха у дома си сега – още по-самотни; или пък се сливаха с тълпата, повлечени в незнайна посока – още по-незабележими. Просто едни от много, но различни от много. Кой ще тръгне да следи всички лица, хилядите минаващи лица и да намери точно теб? Луд някой... „Лудите, лудите, те да са живи!”. Виждат, знаят, чуват, усещат онова, което тълпата не вижда, не знае, не чува, не усеща. Точно като дърветата, отидеш ли при тях, те слушат и казват истината без излишни окраски. Да, лудите...

            Да се върнем в онзи ясен и красив ден. Един от многото лесни дни за парка. За всеки е лесно да се смее, от колкото да изслушва някой тъжен. По-лесно е да избягаш от проблема, а не да му намериш решение. А ще се отнася до трудност – това е да искаш да вали, когато няма и следа от облак на небето. Да имаш нужда да поплачеш в самота, но децата да играят безгрижно в градинката. Огромно наказание е да си самотникът в деня за щастливци. И тръгваш. Без посока, за да се слееш в тълпата, за да си никой, дори и за себе си. Вярно е, че хората са те наранили, но и те ще те скрият срама ти. И този път.

 

 

            Пейката беше заета от двама – момче и момиче. Те дълго бяха вървели и обикаляли в парка. Разходка – така го наричаха поне. Сега седяха един до друг, тихи, безмълвни. До някаква степен – безинтересни. Около тях едно дете тичаше лудо, твърдейки, че е самолет; малко по-нататък пък майки разговоряха за новите пакости на хлапетиите им, другаде влюбени се смееха шумно. В този хаос от хора, които във всеки слънчев ден правеха точно това, някак не на място, като закърпени. Да точно като онези гадни кръпки, които слагаш, за да скриеш дупка върху панталона. Дори и пейката се възмущаваше по свой си начин, че й се налага да слуша тишината между тях, вместо клюките за нечия съседка. Младежите бяха от онези, които чакаха дъжда, или поне всички мислеха така. Но кой може да каже кога ще завали вътре в нас. Никой. Дори и лудите не стават за душевен синоптик.

 
Тя каза:

Наистина бих могла да кажа... не ми пука, но не обичам да лъжа

 

             Наистина... това е хубава дума, но какво ставаше на истина? Защо има огромна разлика между това, което искаш и това, което е. Иска ти се малко топлота и любов, а насреща ти какво? Май – нищо. Както и тези двамата, явно някой е сгрешил. Дърветата ще чуят разказа на другия при първият дъждовен ден. Явно единият го боли, а другия може само виновно да седи на пейката. От неудобство да си иде. И той намерил време да е мил! Забил надълбоко думата ‘край’ в сърцето на другия и после попитам ‘нима, боли?’. А не никак, само малко... Самовнушението е хубаво нещо. Стига и да работеше в онзи ден, а онази пейка. Жалко. Единият съжеляваше за толкова много неща. За времето, надеждите, мечтите. И в един миг, след една разходка в деня за не-самотници, всичко показва голата истина, която в двехи е по-красива. Край. Жалко.

            На единия му омръзна да седи в тишината. Онази, неловката не е хубаво нещо. Той не търсеше думи, които да изрече. Той просто нямаше нищо за казване. Колко удобно! Не се трудиш да намираш думи и тропаш с крак от досада. Възможно ли е в деня за радост да седи на пейката, която също не иска той да е тук?

            „Тръгвай, ако искаш...”

 

            Другият намери две думи за да каже нещо, защото тишината го убиваше. А ти не само, че искаш да се махнеш от това място, но се чувстваш толкова добре от чутото. Без чао, без довиждане, за да не се обвързваш със скорошна среща, а за „сбогом” май си забравил. Отиваш си. И така е по-добре. Край като край. Отиваш си, непоколебим в убеждението си, че е за добро. И може би е. Само лудите знаят. Теб не те интересува вече. Смъкна един товар от плещите си и продължи на там (на къде?!). Лесно е само да си идеш. Трудно е да останеш. Другият остана на пайката, под слънцето, искащ единсвено да е невидим. Другият... Забележим само от лудите, чуван само от дърветета при следващият дъждовен ден...

 

 ***********

Този разказ беше написан много, много отдавна, когато самата аз се чувствах разпокъсана. По-късно му се ядосах и накъсах листа, на който беше и прибрах парчетата. На скоро го намерих и събрах пъзела от думи, добавих по нещо от сега и се получи крайният вариант на „разпокъсания разказ”. Обещавам вече няма да го късам, няма да го трия, няма да го губя. Оставям го да живее – закърпен. Дано е щастлив!

image



Тагове:   разказ,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. albizia - Миналото съществува, независимо ...
15.11.2008 12:04
Миналото съществува, независимо дали го късаш, мачкаш, триеш с гума, тъпчеш, изхвърляш или каквито други форми на насилие над съзнанието ти хрумнат. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го приемеш.
цитирай
2. missing - именно
15.11.2008 14:07
за това сглобих разказа наново, просто го приех
цитирай
3. viki11 - Миналото остава, ако искаш. Винаги ...
15.11.2008 19:12
Миналото остава, ако искаш. Винаги можеш да го пратиш да пътува. Освен част от него, с която не се справяш.
Но да просто приемеш нещата винаги е добре. ХУбави, лоши, няма нужда да се борим с тях.
Този разказ ми напомня отново, как слабо се разбират хората.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: missing
Категория: Лични дневници
Прочетен: 144488
Постинги: 11
Коментари: 38
Гласове: 3833
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031